Поробен
Мамо,
тате, сестро... Нямам вече сили и пукната пара. Ходя мръсен, а от вените,
устата тече катран. Тези мои рушители, тези мои прелъстители, на които дължа
своя сляп и немощен гняв към себе си и хората. Защото аз разбрах, че не съм
човек. Аз съм грозен паметник с хилаво тяло и дебела шапка в летните жеги.
Храня се с деликатеси от менюто на Менделеев. Зейнала уста, изцъклени очи, смях
и малко смърт. Опасно меню! Ярки, сладки цветове, но после животът става
тъмница. Не всичко е било винаги така. О, не! Мамо, ти викаше, че ще стане
добър адвокат от мен. Имал съм бил дар слово, рязка мисъл и страшна памет. Сега
имам само сплетено парче месо в устата, което няма работа и боулингова топка в
изпъкналия череп. Тате, ти пък искаше да наследя семейния бизнес с часовници. С
тези мои две сеизмографски махала щях да ги гоня по пода и да псувам свирепо
над разглабящите им се телца. Виж, като дойде време за наръгване с игла ставам
руски снайперист. Гнуслива сестро, добре си ти и твоя гнуслив приятел. Гнусливо
семейство ще заимаш и в погнуса от такива като мен ще ги отгледаш. Ама аз си те
обичам, знаеш това. Да, би трябвало да те обичам...
След
като бях изритан без никакви почести от дома си, ("домът на твоя баща,
позорна отрепко", както го наричаха моето семейство) поех издирване на
жалката си приятелка, която ме запозна с чудноватите хапчета на своя още
по-жалък дилър. Задушливи мазета, зарязани строежи, скрити бордеи - нямаше я
никаква. Долният парцал сигурно е пукнал под някой мост. Обичам да си представям
как натиска инжекцията към лилавата си вена, как излиза през лакътя й, как не
може да повярва на притъпените си сетива и слабоумие, претълкулва се до ръба на
мостчето и си размазва хубавото личице върху някой добродушен камък. Е, то пък
аз да не съм по-добре от нея. Щях да бъда ако не я бях срещал, но уви. Хората
са казали, че любовта е като наркотик. Не можеш да отречеш правотата в тея
думи. Хероин, кока, тетраметоксиамфетамин... все любов.
Не
се гневя толкова към далечното минало, колкото към близкото. Става дума за
Нели(ха, представяте ли си, човек с моето "хоби" да има приятелка,
луда за връзване, не?). Момиче със силен характер, но прекалено чувствителна и
загрижена за моето фалшиво здраве и дрогирано ежедневие. Толкова загрижена, че
сега можете да я мернете из улиците да налита на случайни минувачи за пари,
които да "оползотвори" в амфетки. И за всичко съм виновен аз. Опитвах
се да я откажа от безрезервеното й съчувствие към мен. Рядко говорехме, винаги
ме съжаляваше и плачеше в мъртвите ми обятия. Просто не си заслужаваше да се
обвързваш толкова с чумавото ми съществуване, Нели! Наистина оценявах
подкрепата й, но тя доведе единствено до нейното собствено падение. Сега, щом
ме види, тя не всеки път може да ме разпознае...
Спомням
си и периода, в който се мъчех да се изчистя. Мъчение си беше, да. Приятели,
познати и роднини ме издирваха да ми наливат разсъдък в главата. Заплахи,
скриване на моите запаси с живонетворни бонбонки и лютиви шамари за да осъзная,
че съм зависим. Мислеха ли, че не знаех това? Да им приличах на глупаво бебе,
на което може да му скриеш играчките, да зареве малко и да заспи безгрижно. Аз
не полагах усилия, а и как да полагам, когато единствените ми близки хора се
държат като обезумяли зверове в лицето ми. И отново, никой не си и помисля да
разговаря с мен, просто действат, варварски. Вярно, че в дъното на цялата тази
драма се крие моята слабост, но не заслужавам ли втори шанс. Ще направя всичко
възможно, сега, когато съм толкова близо до животинския свят, да се поддам на
опитомяване, за да се върна към света на осъзнатото, да се освободя от
скапаното робство на наркотиците. Може ли да започнем още сега? Моля ви! Искам
да говорим, да ми се говори, искам помощ!
Пламен
Димитров ХІІ г кл.
Изповед
Живот? Какво е всъщност той? Напоследък
всичко взе да ми става еднообразно, жалко, мизерно и глупаво. Ставах в 8ч., отивах
на училище, връщах се, излизах с приятели от време на време из квартала…като
цяло не бях от най-известните типове в квартала. Нямах врагове, оценките ми не
бяха отлични, но не съм бил лош ученик. Прибирах се в 21ч., а най-лошото, което съм правил, е да пия бира в
градинката пред блока с приятели. Както казах- еднообразно и скучно. "Но
докога?" - казах си един ден. Докога ще съм незабележим и
"малък" в очите на другите. Денят, в който си зададох този въпрос е
денят, който ще помня вечно.
Както винаги станах в 8ч., отдох на училище и
там се случи всичко. Познавах местните тревомани и алкохолици, които бяха много
"големи" и пиеха вместо да ходят на училище. Влизайки в двора на
училището, се запътих към тях. Посрещнаха ме с тъпи усмивки до уши, а около тях
миризмата на алкохол се усещаше от метри. Не знам какво правех при тях и защо
отидох, но ми писна да съм незабележим, а тях ги познаваше цялото училище.
"Ооо, Ивко, как сме ?" – попита ме един
от тях, като си дръпна силно от цигарата с марихуана. "Бивам....ама нещо
ми е умряло напоследък. Вие какво правите? " – попитах ги аз.
"Едно и също брааат … кат ти е умряло айде
една схема с нас, а? " – предложиха ми да пуша с тях, това което и аз
вътрешно исках да пробвам.
"Ок" – съгласих се на момента и седнах
на пейката при тях.Чувствах се странно, все едно предавам семейството си и
приятелите си, които видях, че ме наблюдават, докато си говорех с групичката.
Първо ми дадоха трева. Първите два пъти не ми хареса, но ми казаха, че трябва
да опитам поне още 1-2 пъти, за да мога да я почувставам както трябва. И ето
там беше първата ми грешка.Трябваше да остана верен на себе си докрай и да не
пробвам, както си бях казал. Но с момчетата от компанията ми беше забавно и те
ме приеха добре. Като цяло нашето приятелство се въртеше около това да се
напушим и да избягаме от училище. Още същата година ме изключиха от училище и
трябваше да се преместя в ново. Видях срама на майка ми, когато и казаха, че ме
наказват. Преместих се в ново, по-голямо училище с още повече възможности за
употреба на наркотици. Бях само на 16, когато за първи път опитах трева,
амфетамини, пико и друга част от синтетичните наркотици. Родителите ми бяха
безпомощни в тази ситуация.Спомням си как майка ми ме видя веднъж да жуля пико.
Аз бях в стаята си и бях начертал две линии, когато тя влезе в стаята ми и ме
видя. Единственото, което направи, бе да ме попита как и защо съм стигнал до
тук, разплака се и излезе от стаята.Тя вече виждаше промяната в мен…всички я
виждаха. Няколко пъти приятелите и семейството ми се опитаха да говорят с мен
за това, но разговорите не завършваха добре. След година бях на път да ме
изключат и от това училище, а дозите ми се увеличаваха. Когато станах на 17, подаръкът
на приятелите ми беше 4 линии кока. Казах си, че са супер яките пичове….сега
казвам, че са най-долните хора, които познавам. С времето ставах все
по-неконтролируем, а видовете наркотици, които използвах, ставаха все повече.
Много пъти съм бил на по 5-6 дена - това е ситуация, в която не си спал и през
цялото време си се "презареждал" само от наркотици. На 18 години вече
бях един от най-известните дилъри в града. Изкарвах за две седмици повече пари,
отколкото баща ми за един месец. Имах всичко-пари, свобода, власт над хората,
момичетата бяха готови на всичко, самоза да им начертая две линии. Мислех си,
че животът ми е започнал отначало и върви към все по-хубаво. Имах чувството, че
съм сключил сделка с дявола и съм неприкосновен.
Питате се дали се е случило нещо, за да
спра с всичко това? Да, случи се! Бях на 20 години, когато ме приеха в
токсикологията. Не бях спал от 7 дена-личният ми рекорд. Бях може би на 5-6
грама кокаин, 4 линии пико, амфети, кристали и други. След два дена в болницата
ме пуснаха. На входа на болницата едно малко момиченце ме погледа и попита
майка си "какво му има на този батко?".Майка му ме погледна и с
ненавист се извърна от мен, взе дъщеря си и и каза, "че с такива хора е лошо
да се говори". Почувствах се някак странно, видях погледа на детенцето и
почувствах нещо много болезнено. Разбрах, че съм на дъното, където няма никой
до мен, нагоре е високо, напред пък е далеч. Бях развалина. Прибрах се у нас,
нямаше никой. Погледнах се в огледалото. Не го бях правил много отдавна, видях
скулите, очите и изражението на лицето си. Това не бях аз! Замислих се как
стана всичко, откъде тръгна това, как станах толкова пропаднал…Бях дете, когато
започнах. Мозъкът ми беше на каша вече. Исках известност-получих я, всички
дилъри и полицаи ме познаваха. Но какво се случи с училището, приятелите и
семейството ми? Не бях провеждал нормален разговор с майка си от месеци, а баща
си не смеех да погледа в очите, приятелите ми вече не ме търсеха, не питаха за
мен. Аз не съществувах за тях. Имах два избора - да продължа да съм
развалината, която бях, или да се променя, да завърша университет, да се опитам
да се сдобря със семейството си, да се опитам да създам свое семейство…
Сега съм на 30 години и пиша тази
история, докато гледам двегодишната си дъщеричка и 3- годишния си син. Имам
съпруга, истински приятели, а родителите ми са до мен всеки ден в последните
десет години.
Милена Атанасова- X б кл.
Виждам те
Виждам
те, любов моя. Лежаща на студената маса в моргата, покрита с покров, с кожа
отдавна загубила истинския си цвят и хубост, станала грозна и състарена. С очи,
някога пълни с радост, със светлина. Светлината на млад живот, още недостигнал
пълна сила, пълен потенциал. На когото му престоеше още много да се учи, да
изпитва.... Очи сега празни и отразяващи само това, което някога бе красиво
младо момиче, изпитващо любов и радост от живота си млад.
Помежду
ни имаше страст, имаше обич силна. Ти беше добра по душа, по сърце. Никога не
посягаше на никого, не викаше, не крещеше. Винаги бе прилежна в час и мила с
всички. Всички те уважаваха и ценяха. Но после дойде той: с усмивка на приятел
на уста, ала аз виждах в очите му, че бе сатана, търсещ нов роб, нова жертва.
Присъстваше от начало в час, излизахме заедно, говорехме си. Опитах се тогава
да ти кажа какъв е, ти не ми повярва. Не желаех да ти причиня зло, желаех ти
само доброто, но ти отказа да ме послушаш. Ти започна все по-често да отиваш с
него на купони, да не спазваш правилата. Той те окуражаваше, водеше те на
места, които далеч не бяха безопасни. Ти започна все повече да ме игнорираш, да
просиш, да изнудваш родителите си за пари, за да си позволиш поредната доза,
стана роб на дрогата и на него.
Продължи
да затъваш все по-дълбоко в мрежите му, да отказваш помощта на близки и
приятели.... до мига, в който ти посегна на на мен с нож. Посегна и това бе
началото.... на края. Започнаха адските мъки по болници и клиники, съдилища и
затвори. Хиляди пъти бяга, кри се в най-тъмни и глухи места с подобни нему и
продължи да се тровиш, да поемаш тези смъртоносни за тебе вещества заради
фалшивото бароково удоволствие, което ти даваха, без да си даваш сметка че се
убиваш...
Продължи
докато стигна самото дъно, докато и
последната частица от истинската ти същност изчезна, заедно с последната
болезнена частица от от нашата любов. И ето че стигна финала.... финала на
своето земно съществувание. „Смърт от предозиране” казаха лекарите, когато
отидох в моргата. Със сдържан глас ги помолих да ми покажат тялото ти. В мига,
в който повдигнаха покривалото, това, което видях предизвика ураган от
противоречия: умът ми искаше да извика със студения глас на предадения „така ти
се пада”, сърцето ми желаеше да изкрещи „ЗАЩО НЕ ТЕ ПРЕДПАЗИХ, ЗАЩО НЕ СЕ БОРИХ
ПО-СИЛНО!!!”. погледнах един последен път към твоето лице и, навеждайки се,
положих една последна целувка върху студеното ти чело и прошепнах с глас
сдържан „Почивай в мир, любов моя. Прощавам ти.” Тръгнах си с лице по-твърдо и
от камък, ала моите очи изгаряха от сълзи непролети, издаващи болката в сърцето
ми.
Стефани Стоянова 10 д
“I will fly”
Verse:
She was happy with him but
something happened to them.
This power running through her
veins,
wasn’t used properly.
What and when and where
questions everywhere in her life.
“Why can’t I fly away?”
Now and then and there
is it over or it goes by?
“I wanna
fly”, she said
Chorus:
Perfect life they had but
something happened at that night.
“I gotta
fly away!”
What and when and where
questions everywhere in her life.
“Why can’t I fly away?”
Verse:
Desperately waiting, nervous,
worried about her life.
His eyes wide-opened,
upset and crying.
Drugs were taking her soul.
Days are now gone.
Chorus:
Perfect life they had but
something happened at that night.
“I gotta
fly away!”
What and when and where
questions everywhere in her life.
“Why can’t I fly away?”
In the end she said: “I will fly”.
Chords: G, D, Em, C, Am (акорди
за китарата.)
Йордан Йорданов ХІ а кл.
* * *
Тънка
сребърна покривка лежи върху кристална ледена повърхност. Тишина. Като водите
на малко шотландско езеро. Огледално. Точно като мен.
Щастието безгрижно се любува на
отражението си, не подозирайки, че това, което вижда срещу себе си, е
безмълвната Злоба, засипана с изкусния макиаж на най-изкусните майстори -
Лицемерието и Алчността. Това изгубено безумно Щастие години наред се хранеше с
лъжливите надежди и лъжливите помощници. Първо беше само една дръпка, а след
това, само една доброжелателна доза. Съвсем безобидни, пазители от болката и
грозното лице на Реалността.
Най-величественото огледало, обгърнато
от топлината на крехка орехова дърворезба, намиращо се в покоите на Съня, ме среща
с най-ужасяващия образ - духовната голота. Често посещавах тази приветлива тиха
стая. Тя оставаше уютна само до един момент. Мигът, в който се опиташ да
отречеш това, което си. Тогава всичко става тъмно и хладно. Изгубено. И ако се
събудиш преди да се откриеш, оставаш някъде по средата между двете истини.
Прикован в стъклените вериги на огледалото, обречен да стоиш и да се надяваш. И
когато забравиш за какво си се надявал, грабваш изящната игла. Толкова красива,
сладка и смъртоносна. И все пак, разполагаш само с едно - илюзията. Ако няма
как да избягаш, поне убеди себе си, че си някъде, съвсем далеч.
Кристалните
окови са се впили в кожата ти. Болката отдавна е изчезнала и на нейно място
лежи Безразличието. Дотолкова си се сраснал с твоя поробител, че ако се
отделиш, имаш чувството, че ще умреш. И разбира се, ще си отидеш. Но просто, за
да изживееш същия живот от другата страна на огледалото.
Събуждам
се тихо. Първо бавно и внимателнo
отварям очи, макар и това да не облекчава смазващата болка, бучаща в безкрайно
ехо из главата ми. Розовите слънчеви лъчи пронизват зениците ми и ме заслепяват
за кратко. Но не бързам. Знам какво ще видя. Точно това, което видях и вчера.
Скъсани мръсни дрехи по пода. Забравени стъклени чаши със засъхнал алкохол и
развалени плодове по масата. А аз лежа в гнездо от избелели чаршафи, стара
пепел и сгърчени фасове. Миниатюрни найлонови пликчета блещукат около мен.
Отдавна изпразнени. Отдавна забравени.
Често
размишлявам за това, че ние хората притежаваме тази черта, да забелязваме
нещата, докато има какво да извлечем от тях. А когато изпразним чашата, когато
изцедим всички около себе си, ги захвърляме сякаш никога не са били потребни.
Точно като празните ми спринцовки. Като пресушените бутилки. Като това, което
някога съм обичала.
Пареща
течност се стича във вените ми. Като безпощадна лава унищожава всичко по пътя
си. Без много шум. Първо забравих какъв е вкусът на храната. След това кожата
ми се превърна в противна грапава кора. А накрая, едва си спомнях как да дишам.
Боли
ме повече отколкото мога да опиша. Това ненаситно чудовище ме поглъща отвътре-
навън. Имам чувството, че някой ден някой ще открие празното ми тяло. Изцяло
унищожено.
Страх ме е. Чак сега, когато боли твърде
много. Искам да променя реалността. Искам да се отърва от този хищник, живеещ
вътре в мен. Искам да скъсам стъклените окови. Дори да се порежа, дори да
чувствам, че това е краят. Искам да почувствам как всяко парченце от този
кошмар си отива от мен и изчезва в бездната. Дори да се влача като ранен гущер.
Трябва само да слушам истинската половина. Тя ще бъде най-прекрасното място на
света, след като изтрия всяко мазно петно от лицето си и позволя на вятъра да
целуне нежната кожа, криеща се под маската на Заблудата.
Мога. И щом се изправя, смело ще
погледна в огледалото и за пръв път ще видя... себе си. Еднаква от двете
страни. Чиста и смирена. Далеч от временните щастия. На път към истинското.
След като изпуша този фас.
Глория Гавраилова ХІІ а кл.
Изгубеният живот
14,09,2007год.-петък
Здравей, мило дневниче!
Аз се казвам Магдалена и съм на 14години.
Утре ще се срещна с новия си клас, ще бъда в VIII б. Много се вълнувам! Дали ще
срещна хора като мен?
Аз винаги съм била отличничка и никога не
съм правила нещо извън правилата и границите. Искаш ли да ти споделя нещо? Добре, майка ми никога не ме наказва! А, за
баща ми? Аз не го познавам, но и не искам. Някой ден ще ти разкажа нещо и за него.
Ами, мисля ,че като за първо писане в първия
ми дневник е добре.
Чао, лека нощ!
17,09,2007год.-понеделник
Здравей, дневниче!
Днес беше невероятно, има много хубави
момичета и... едно удивително и невероятно, прекрасно момче от моя клас, но той
не ме забеляза за жалост. Ще си лягам не съм в настроение.
Лека нощ, аз ще си поплача малко.
20,09,2007год.-четвъртък
Дневниче,
измислих го! Но... за класа. Има две групи-
готини и забили! Той е при готините, а аз засега при забилите. Ще видя какво
правят и ще се присъединя към тях. Това е добър план, нали?
Ще ти пиша, когато съм готова с проучването.
25,09,2007год.-вторник
Мило мое дневниче,
имам
шестици на всички входни нива.
Готова съм с моето проучване!
Те: 1. Пушат
цигари всяко междучасие. 2. Ходят на купон у някой от всеки от тях всяка събота
и после качват снимки във Фейсбук. 3. Никога не слушат в час. 4. Бягат от някои
часове. 5. Ходят с модерни дрехи. 6.Нямат особено добри оценки.
Така, сега ще трябва да следвам тези точки и
ще бъда готина.
10,10,2007г.-сряда
Мило, дневниче, извинявай!
Не
ти писах, защото бях много заета. Вече съм част от групата им. Той вече ме
харесва.Супер, нали?
Айде, лека нощ, че ми писа във Фейса.
30,11,2009г.-понеделник
Здравей, мило дневниче!
Дълго
време не ти писах. Аз съм в болницата и сега само ти ми остана. Болна съм от нещо на
белите дробове, защото (това ти го бях спестила) като се включих при готините, пушех по много цигари на ден и
ето ме сега в болница.
В училище завърших с 3.50 май! Мама беше разочарована,
но сега като разбере за цигарите...Надявам се кръвната проба да не ме издаде
за...знаеш, наркотиците.
Стискай ми палци, че идва медицинската
сестра!
23,12,2010год.-четвъртък
Ооо, дневниче, бях забравила за теб,
приятелю!
Днес съм на Коледно парти. Там ще ходим
познай с кого? С него! Искаш ли да знаеш името му? Пламен! Ааа, Пламен! Айде,
че трябва да се гримирам.
23,02,2011год.-сряда
Дневниче, разтроена съм!
Чакам резултатите от теста! Сама съм в
болницата и само на теб можех да разчитам!
О,Боже мой!Не,не,не! Тестът е положителен!
Вече официално съм бременна!
Ужас! Отивам да кажа на мама!
21,11,2011год.-понеделник
Вече ме настаниха в моята стая! Скоро ще
раждам! Мама не ми даде да направя аборт и Пламен ме напусна. Той избяга в
Стара Загора (роден е там), сега не мога да се свържа с него! Какво ще правя?
Чао!
09,07,2012год.-понеделник
Мило дневниче,
днес те открих в един шкаф и реших да ти
пиша. Микаела е на една и половина годинки. Вчера бях на интервю за работа (
като чистачка) в едно офисче. Като отидох, познай кой работеше там? Анито!
Тя беше от загубеняците в класа ми. Не може
да ме наеме за нещо повече от чистачка. Все пак не съм завършила средното си
образование !Можехме да сме шефки заедно! (Това беше нашата мечта.)Но не мога
да върна времето. А за Пламен, той е в затвора
заради кражба!
И така, мило дневниче, от прекрасна ученичка
се превърнах в чистачка!
Чао, завинаги, нямам време! Трябва да работя
и да гледам Микаела, пък и мама се поболя напоследък! Погубих си живота заради
едно момче, а здравето- заради „готините“. Съжалявам за изгубеното време, което
прекарах в пушене и купони, а не в учене и писане на домашни! Ако имах едно
желание щях да върна времето назад и да си ударя един шамар, за да се съвзема.
Сбогом, приятелю!
Изготвил: Мирела Вачева IXа
Роб
Най-свободният човек на земята
Голяма тълпа. Шум, викове, псувни се чуват от всичките
страни. Предлагат добитък, храна, дрехи… Обикновени хора се разхождат пред
малките дюкяни, разглеждайки товарите, и от време на време насочват погледа си
към площада, най-голямата част на този пазар, където се продават роби.
Интересно им е да видят хора, които могат да си позволят подобен лукс.
Търговци, богати фермери и просто любопитни се събират на едно място,
разглеждайки телата и зъбите на безшумни роби. А продавачи на човешките души не
престават да се усмихват на клиентите си и да им разказват къде получиха
товара, как и при какви обстоятелства.
- За никакъв тумор не може
да става реч - робите са абсолютно здрави! По време на пътя ни до тази порта
никой от тях не е боледувал, не е имал треска… Жените пък са още по-добър
товар, нито една от тях не е била бременна.
Сред
брадати и обезобразени от времето и от нездравословния начин на живот търговци,
силно се отличава една хубава жена. Доста от мъжете не биха я възприемали
сериозно като търговец, обаче скъпите дрехи, в които е облечена, и двамата
пазещи роби, чиито колани държат страшни брадви, карат всички да мислят точно обратното.
Но не само
тази жена е центърът на вниманието на присъстващите. В средата на линията, в
която са наредени робите, стои висок и мускулест мъж, облечен в проста риза,
със златни, дълги коси и очи, пълни с равнодушие и с някаква своя, неприличаща
на никаква друга, гордост.
Нещо
привлича търговците към този човек. В него има нещо, което те не притежават. И
всеки купувач поради своята алчност иска да купи това „нещо”, обаче опитът и
прагматичният характер ги карат да забравят за тази покупка.
- Подобни
хора не могат да се контролират, - прошепват си те по между си, - Той ще
предизвика твърде много проблеми.
Само жената, чието любопитство е по-силно
от всякакъв прагматизъм и страх, решава да се поинтересува от роба, а после да
го купи.
- Внимавайте
с него,- предупреждава я дилърът само след като парите са платени, - Той е
бягал от нас три пъти. Успяхме да го върнем само защото нямаше нито храна, нито
пари. Той е свикнал да взема всичко със сила.
Новополученият роб е накаран да седне в отделна каруца. Все
пак, независимо от своето любопитство жената се страхува от тази непредсказуема
сила, която във всеки момент може да поиска свобода. Обаче половината от пътя
вече е измината, а робът само мълчи, разглеждайки полета и виждащи се в
далечината планини.
- Разбираш
ли моя език? – пита го жената изведнъж.
Той само кимва в отговор.
- Ти
си викинг, нали? Как се казваш? – пита тя отново, след което няколко секунди
мълчи… През цялото това време тя не престава да гали сребърния си пръстен,
който носи на кутрето на дясната си ръка, - Как викинг можа да стане роб?
- Как жена
можа да стане търгаш? – пита мъжът нея вместо да отговори.
Тя тъжно се усмихва.
- Казвам
се Ингрид. Не съм търгаш. Мъжът ми имаше голяма ферма. Той разбогатя, почна да
купува много роби, да цепи дървета и забогатяваше още повече. После обаче, в
един момент се разболя от треска и умря. Имахме само един син… Точно той е бил
длъжен да наследи това богатство, но съвсем скоро и той се разболя и умря. Тъй
като нашата ферма се намира далече от града, никой не разбра за смъртта на
домакините. Обаче не можех да разчитам само на разстоянието между фермата и
портата, и за да не стана робиня, трябваше да понеса тежестта на богатството
вместо мъжа и сина си. Това е моята история..
Викинг явно все още размишлява върху
казаното.
- Казвам
се Торс. Някога съм бил викинг, - мъжът все пак реши да отговори, - Формално съм загубил това звание, но все още
се мисля за норманн. Баща ми считаше, че викинг трябва да е свободен. И аз
наследих тази мисъл. Забелязах обаче, че доста от моите другари зависеха от
мнението на другите. И аз побързах да им съобщя за това. Казах им, че те отиват
в битката, само желаейки да убедят приятелите си в своята сила. Рискувайки със
своя живот поради подобна зависимост, те ми показаха колко са несвободни като
викинги. Но тогава не знаех, че показвайки истината на тях, самият аз ще стана
роб. Те ме оставиха на военното поле, и моята свобода е била превзета. Е, поне
така си мислят те. Аз обаче мисля, че независимо от това, че съм роб, аз си
оставам най-свободен.
След
като диалогът е свършен, до края на пътя им, нито жената, нито викинг не казват
и дума. Вероятно всеки от тях мисли за нещо свое. Когато каруците с покупките и
с новия роб стигат богатата ферма, домакинът й тържественно казва на викинга:
- Няма
да се нуждаеш в нищо! Аз няма да ти давам никаква работа. Моя дом ще стане
твоя, но ти ще си длъжен да признаеш, че си моя роб, и че зависиш от мене,
защото точно аз ти давам храна и вода.
Викинг
нищо не отговоря…
Къщата
на господарката му е голяма, затова без никакви проблеми му е дадена отделна
стая, където той веднага, след тежки безсънни нощи, заспива.
***
Сутринта
викингът разбира, че не е единствен, когото господарката приближи до себе си.
Оставена без роднини, тя постепенно се е сближила със заобикалящите нея роби.
Запознавайки се с тях, Ингрид разбира, че дори ако те биха получили свобода, не
би я оставили, защото животът без хранещ и защитаващ покровител е опасен и
безсмислен. Вероятно затова господарката е толкова щедра – почти всеки ден тя
кани прислужниците си в огромната си къща, напива се и празнува с тях до
разсъмването. Тя очаква, че съвсем скоро и този викинг, който нарича себе си
свободен, ще се признае за нейният роб и ще остане с нея завинаги.
Но още
в първият подобен вечер Торс изпитва нищо, освен отвращение и омраза,
наблюдавайки как се напиват слугите, как свободата им отива все по-далече от
тях. Стига това, че са дали свободата си в ръцете на обикновена жена, пък сега
си я отдават в ръцете на виното и лакомия. Тези хора просто се разкъсват между
сладката напитка и тяхната госпожа, не знаейки на кого точно е нужно да се
покланят. В края на краищата стигна до там, че в чест на Ингрид създават дървен
идол, на който поднасят като дар пшеница и риба. Но повечето от всичко ядоса
викинга смехът на Ингрид, с който тя отговаря на цялото това безумие… Нима мисли,
че това е правилно? Счита ли, че посочва на хората си истинен път?
Към
края на трапезата на господарката й съобщават, че Торс е избягал.
***
По
заповед на вдовата, Торс е хванат жив и невредим. Обаче почти петдесет от
слугите на Ингрид сега стенат пред дома на покровителката, държейки се за
наранените места, а на единния от тях вече приготвят могила. Торса го поместват
в стаята му, като го привързват към едното от двете дъбови кресла.
Сега
господарката стои пред своя роб, хапи си устните, без да знае какво да казва и
как да го разположи към себе си. Обаче разговорът, не зависимо от очакванията
й, почна именно той.
- Опитваш се да поместиш птицата, която е
свикнала със свободен полет, в златната клетка, въпреки че злато за подобно
същество няма никакво значение. И все пак, ти даваш на птицата храна и вода, в
които се нуждае всяко същество. Точно това те прави опасна.
- Но не е логично да си
получаваш храната без риска? За какво ти е тази свобода, поради която можеш във
всеки момент да умреш? Защо не можеш просто да се съгласиш с мене?
- Защото съм викинг…
Ингрид отчаяна пада на второто кресло и силно стиска
слепоочията си.
- Какъв викинг си ти? – тя го пита
отново, - Изгониха те дори твоите другари, заради съжденията ти за свобода и
независимост! Как не можеш да разбереш, че в този свят не е възможно да намериш
алтернатива на зависимост!
- Не, възможно е. – спокойно й съобщава
викинг.
- И каква е тя?
- Ще я разбереш след като изляза от тази
къща.
Ингрид не може да понесе
подобен отговор, рязко става от креслото и силно прегръща привързан Торс.
- Нима не разбираш? – говори тя, почти
плачейки, - Аз не мога да живея без тебе! Изморих се да гледам тия говеда,
които се съгласяват с всяка моя дума, само защото се нуждаят от глътка на
сладко вино. Аз отдавна не съм виждала човек, чието мнение се различава от
моето... Моля те, остани.
- Не мога, - отговаря той без да се
замисли.
Изпълнена с гняв, тя се
отдръпва от Торс, две-три секунди гледа лицето му, същия равнодушния му към
всичко поглед, след което изведнъж се замахва и със сила го удря по бузата.
Удря веднъж, после още и още... След всеки удар поглежда в очите му, надявайки
се да види поне капка на покорност, но не вижда нищо освен апатия и гордост.
- Помисли добре за действията си, - казва
тя преди да излезе от стаята, - Иначе няма да ти позволя да излезеш от тук...
- Нахрани ме, - прозвучава изведнъж от
страната на вързания. Това не е молба, а е заповед. Със страх и ужас се обръща
Ингрид към викинга и отново поглежда в очите му...
Ти си луд... Няма да ти
дам нито троха, нито капка! – вика тя, - Как смееш да ми заповядваш?! Нима си
забравил, че си само роб! Разбери най-сетне положението си...
Не иска по-вече да чуе и
дума от този умопобъркан. Тя излиза и заповядва на един от слугите си да
наглежда викинга.
От
този момент минава едно денонощие... Страхът за загуба на ново и скъпо
приобретение не позволява на Ингрид нито да спи, нито да се храни... В края на
краищата тя сама решава да посети непослушния роб, облича се и се хваща за
дървена дръжка на вратата на гостилницата си, като изведнъж в стаята й, без
никакво позволение, нахлува същият ратай, когото тя определи като надзирател на
Торс. Стигна й само един поглед, за да разбере какво точно се е случило...
- Но как? – пита себе си,
като хваща отново сребърния си пръстен.
- Той скъса веригите! – в
оправдание извика робът.
Ингрид не издържа, топна с крака си и побягна навън.
- Да го хванем! – вика
тя, - Да го хванем! Дайте ми коня! Аз лично ще се занимавам с този
неблагодарник...
Тя не
лъже... Като сяда върху коня, тя събира по-голямата част от робите си, екипира
ги с копия, брадви, дава на по-трезвите лъкове, проучва в коя посока е побягнал
викингът и хуква така бързо, че дори по-опитни ездачи с голямо старание могат
да стигнат до нея.
Доста
бързо стигат до викинга. Все пак пеша и гладен той не би могъл да избяга
надалече. Сега остава само да го вържат, а пък точно това е най-трудно да се
направи.
- Хванете го! – заповядва
господарката на робите си.
Те пък, знаейки вече по
своя опит, с какво може да свърши това, само си вадят оръжията... Обаче никой
от тях няма достатъчно смелост да атакува избягалия.
- Защо само стоите? – не
спира Ингрид.
- Просто те разбират, че
миналия път са останали живи само поради моето решение. Ако сега вие, - той се
обръща към роби, - ще опитате да ме хванете... Трябва да знаете, че живи няма
да се върнете!
Въпреки че робите са
върху конете си, викингът им изглежда като гигант, който във всеки момент може
да стовари огромния си крак върху тях.
- Ако няма да отидете в
битката, тогава ще умрете така или иначе! – маха с ръцете си жената, - Аз
управлявам живота ви! И само от моята дума зависи дали ще умрете или не!
Атакувайте!
Без да са сигурни, доста от робите сега почват да се
предвижват напред.
- Ха, ама той дори оръжие
няма, - успокояват себе си повечето от тях.
- Ние имаме бойно
предимство. И сме в по-голямо количество, хора!
- Умри, копеле! – вика
неочаквано най-големият пияница на фермата, насочвайки копието си срещу
противника, се втурва към викинга.
През
следващо мгновение никой от противниците на морския войник не може да проумее
какво точно стана. Пияницата неочаквано разбира, че е във въздуха и сега се
държи за дървената част на копието си, за да не падне точно в ръцете на опасния
противник, които държат другата част на оръжието. Конят, като разбра, че на
гърба му вече няма жесток господар, веднага препусна в галоп в просторната
степ. Викингът вдигна алкохолика само с една ръка.
Не
толкова поради смелост, колкото поради отчаяние, тълпата бяга срещу един човек.
Първата вълна от роби е пребита с мъртвия вече пияница. Приблизително пет
човека летят от конете си към изумената от подобна сила, господарка.
„Колко трябвало той да
разсърди своите другари, че са решили да предадат толкова силен съюзник” –
мисли си тя в тази минута.
Единият
от стрелци решава да стреля, обаче тъй като не е опитен стрелец, а до викинга
има голяма тълпа, всичките стрели попадат само в гърбовете на приятелите му.
- Не стреляй! – вика с
гняв господарката му, - Какво правиш ти? Не стреляй!
Обаче независимо от това,
че стрелбата свършва, робите не престават да падат един след друг върху мократа
от кръв трева. В края на краищата, от всичките слуги изправени остават само
шестима.
- Спри това, - обръща се
викинг към Ингрид, - Или съвсем скоро няма да притежаваш дори това, което
толкова много презираш.
Жената
отчаяна хапе устните си, ту хваща челото си, ту гали изнервена пръстена си...
Тя перфектно разбира, че не може да победи това чудовище.
- Платих три крави за
тебе! – вика тя, не знаейки, как по друг начин би могла да обясни упоритостта
си.
Изведнъж
Торс се провиква от болка. Един от лежащите в кървавата локва все още е жив.
Той се възползва от ослаблено внимание на викинга, вдига малко ножче и го
забива в крака на противника... Знаейки, че подобна рана нищо няма да направи,
той със страх обхваща краката на Торс и със цялата си сила крещи.
- Държа го! Държа го!
Ингрид радостно се усмихва.
- Стреляйте! Стреляйте по
него!
И
стрелите се сблъскват с тялото на все още изправения, наранен и гладен викинг.
Обаче дори след тази атака, той все още е жив.
- Спрете! – вика Ингрид
отново на стрелците си, които вече вадят радостно следващи стрели от колчаните
си. След това казва на Торс, - Нямаш избор! Задължен си да признаеш, че зависиш
от мене… Толкова ли е трудно да го направиш, магаре?
Вероятно
в този момент тя мисли, че победата е в ръцете й. Усмивка не слиза от лицето й,
в главата се появяват картини за бъдещето й, където тя вече има дете, където е
щастлива, и тя, и викинг, и дори тези гадни презирани от нея роби.
- Жено... Ти си луда.
Като
го казва, той откъсва роба от коленете си, хвърля го, и бавно, но заплашително
тръгва към Ингрид. Стрелци застиват... Не знаят какво да правят. Исплашена
застива и жената. Само когато вижда от далече все същия равнодушен поглед, тя
най-сетне разбира всичко. И когато викингът изведнъж вдига брадва от земята и
се замахва да я хвърли... Само тогава, когато всичките надежди на придобиване
на този човек се разрушават, тя вика:
- Стреля…
Когато заповед все още се разнася по голямото поле, а
тетива на стоящ до нея лучник гръмко пищи... Ингрид може да види как
неразбраната от нея усмивка се появява на лицето на викинга. След което
забелязва, че ръцете на Торс вече липсва
брадвата, и само изранена в многочисленни битки дланта тържество стои във
въздуха.
- Не!!! – реве тя. Но
вече е твърде късно.
И отново стрелите
пронизват тялото на могъщия воин... Викинг пада на земята. Още няколко
довършващи стрели са пуснати, но това вече е излишно. Торс умря. Исплашено
гледа Ингрид лицето на мъртвия, на черните от кръвта му устни, празни,
равнодушни към всичко очи. В тези очи все още се отразяват свобода,
независимост, някаква гордост и щастие... Но те са мъртви...
Павел
Генадиевич ХІІ а кл.
Раб
Самый
свободный человек на земле
Огромная толпа. Шум, гам,
ругань раздавались со всех сторон. Предлагали скот, еду, одежду...
Простонародье топталось перед прилавками, рассматривая товар и время от времени
поглядывая на площадь, самый большой отдел этого рынка, где продавались рабы.
Им интересно было поглядеть на тех людей, которые могут себе позволить такую
роскошь. Купцы, богатые фермеры и простые любопытные собирались в одном месте,
осматривая тела и зубы безмолвных рабов, а продавцы человеческих душ не
переставали улыбаться своим клиентам и рассказывать им откуда они получили
товар, как и при каких условиях.
- Никакой опухоли - рабы
абсолютно здоровы! Во время нашего пути до этого порта никто из них не болел,
не лихорадил... Женщины особенно хороши, ни одна из них еще не была беременна.
Среди бородатых и обезображенных временем и нездоровым
образом жизни купцов сильно выделялась одна красивая женщина. Многие бы не
воспринимали ее всерьез как купца, если бы не дорогие одежды, в которые она
была облечена. Ко всему прочему от нее ни на шаг не отходили два раба-телохранителя,
на поясах которых покоились угрожающе топоры.
Но не только эта женщина была центром внимания всех присутствующих.
В середине линии, в которую выстроились рабы, стоял высокий и мускулистый
мужчина, одетый в простую рубаху, с золотистыми, длинными волосами, и глазами,
полными равнодушия и, какой-то своей, не похожей ни на какую другую,
гордости.
Нечто привлекало купцов к этому человеку. В нем явно было
то, что отсутствовало в них. И каждый купец по своей жадности хотел приобрести
это „что-то”, но опыт и прагматичный характер заставлял их позабыть о покупке.
- Подобных людей
невозможно контролировать. –
перешептывались они, - От него будет слишком много проблем.
Лишь только женщина, чье любопытство было сильнее всякой
прагматичности и страха, решила поинтересоваться рабом, а в последствии его и
приобрести.
- Осторожнее с ним,-
предупредил ее работорговец, уже после того, как деньги за раба были получены,
- Он бежал от нас три раза. И вернуть его мы могли лишь потому что у него не
было ни еды, ни денег. Он слишком привык к тому, чтобы получать все силой.
Новополученного раба усадили в отдельную телегу. Не
смотря на свое любопытство, женщина все же боялась этой непредсказуемой силы, которая могла в
любой момент пожелать свободы. Но половину дороги раб лишь молчал, разглядывая
поля и виднеющиеся в дали горы.
- Ты понимаешь язык на
котором я говорю? – спросила вдруг его женщина.
Тот в ответ лишь кивнул ей головой.
- Ты ведь викинг? Как
твое имя? – спросила она его снова, после чего несколько секунд помолчала...
Все это время она не переставала гладить
серебряный перстень, который носила на мизинце правой руки, - Как викинг
мог стать рабом?
- Как женщина может стать
купцом? – спросил в ответ на это мужчина.
Та горестно улыбнулась.
- Мое имя – Ингрид. Я не
купец. Мой муж содержал огромную ферму,
разбогател, покупал много рабов, срубал леса и богател еще больше. Но
потом, в один момент его схватила лихорадка, и он умер. У нас был только один
сын… Именно он должен был завладеть наследством, но и он вскоре заболел и умер.
Потому как наша ферма находиться далеко от города, никто не узнал о смерти
хозяев богатства… Но расчитывать лишь только на расстояние между фермой и
портом я не могла, и дабы не стать рабыней, мне пришлось взять заботу об этой
земле на себя. Это моя история.
Викинг видимо еще некоторое время обдумывал сказанное ею.
- Мое имя Торс. Я был
когда-то викингом, - решил все же ответить мужчина, - Хотя, может быть фактически я и потерял это
звание, но все равно считаю себя норманом. Мой отец считал, что викинг должен
быть свободным. И я перенял его мысль. Заметив, что многие мои товарищи зависят
от мнения других, я поспешил им об этом сообщить. Я сказал им, что они идут в
бой, лишь желая убедить приятелей в своей силе. Рискуя своей жизнью из-за
подобной зависимости от мнения других, они показали, насколько они не свободны
как викинги. Но тогда я не знал, что разоблачив их, я сам обратил себя в раба. Они
оставили меня на поле битвы, и мою свободу забрали… По крайней мере, они так
считали. Но не смотря на то, что сейчас я раб, я все равно остаюсь самым
свободным.
После этого, до самого конца пути, ни женщина, ни викинг
не проронили ни слова. Каждый видимо думал о чем то своем. Когда же телеги с
товарами и новым рабом достигли до богатой фермы, ее собственник заявил
викингу:
- Ты не будешь ни в чем
нуждаться! Я не буду давать тебе никакой работы. Твоим домом станет мой дом, но
ты должен признать, что ты – мой раб, и что ты зависишь от меня, потому что
именно я даю тебе еду и воду.
На это викинг ничего не ответил.
Дом его хозяйки был
большой и ему без каких-либо сложностей отделили комнату, где он сразу же,
после тяжелых бессонных ночей, заснул.
***
На следующий день викинг узнал, что он был не единственным,
кого хозяйка приблизила к себе. Оставшись без родни, она постепенно сблизилась
с окружающими ее рабами. Приблизив их к себе, Ингрид поняла, что даже если бы
они и получили свободу, то не оставили бы ее, так как жизнь без покровителя,
кормящего их и защищающего их, опасна и бессмысленна. Вероятно поэтому хозяйка
была так щедра – почти каждый день она звала прислужников в свой огромный дом,
напивалась и праздновала с ними до рассвета. Она ожидала, что совсем скоро и
этот викинг, нарекающий себя свободным, признает себя ее рабом и останется с
ней навеки.
Но в первый же такой вечер Торс не испытал ничего кроме
отвращения и ненависти , наблюдая за тем, как напиваются слуги, как их свобода
постепенно уходит прочь все дальше и дальше. Мало того, что они отдали свою
независимость в руки простой женщины, так теперь отдают ее в руки вина и
чревоугодия. Теперь эти люди просто разрывались между сладким напитком и
госпожою, не зная точно кому из них им следует поклоняться. В конце концов все
дошло до того, что Ингрид был создан деревянный идол, которому подносили в дар
пшено и рыбу. Но больше всего викинга злил смех Ингрид, с которым она отвечала
на все это безумие... Неужели ей казалось, что это правильно? Думала ли она,
что наставляет людей на путь истинный?
По окончанию пиршества хозяйке заявили, что Торс сбежал…
***
Как и приказывала вдова, Торса поймали живым и
невредимым. Но почти пятьдесят прислужников Ингрид теперь стенали перед домом
покровительницы, держась за покалеченные места, а одному уже копали могилу.
Торса поместили в его комнату, привязав толстыми цепями к одному из двух
дубовых кресел.
Теперь хозяйка стояла перед своим рабом, прикусив губы,
не зная, что ему говорить и как расположить его к себе. Разговор же, не смотря
на все ее ожидания, начал именно он.
-
Ты пытаешься поместить птицу, привыкшую к свободному
полету в золотую клетку, хотя золото для подобного существа не имеет никакого
значения. И все же, ты даешь птице еду и воду, в которой нуждается каждое
существо... Именно это делает тебя опасной.
-
Но не логичнее ли получать еду без риска? Зачем тебе
нужна эта свобода, из-за которой ты можешь в любое время умереть? Почему ты не
можешь просто согласиться со мной?
-
Потому что я – викинг...
Ингрид в отчаянии упала
на второе кресло и сильно сжала себе виски.
-
Какой же ты викинг? – спросила вновь она, - Тебя
выгнали даже твои товарищи из-за твоих рассуждений о свободе и независимости!
Как ты не можешь понять, что в этом мире невозможно найти альтернативу
зависимости.
-
Нет, возможно. – спокойно заявил викинг.
-
И какая же она?
-
Поймешь, когда я уйду из этого дома.
Не выдержав подобного
ответа, она резко встала с кресла и крепко обняла связанного Торса.
-
Неужели ты не понимаешь? – говорила она почти плача, -
Я не могу жить без тебя! Я устала смотреть на всех этих тварей, которые
потакают каждому моему слову лишь только потому, что им необходим глоток
сладкого вина. Я так давно не видела человека, мнение которого бы различалось
от моего... Пожалуйста, останься.
-
Не могу, - ответил он без всяких раздумий.
В ярости она отступила от Торса, две-три секунды
всматривалась в его лицо, в тот же самый равнодушный к всему взгляд, после чего
вдруг замахнулась и с силой ударила своей ладонью ему по щеке. Потом еще раз и
еще раз. После каждого удара всматривалась она в его глаза, надеясь увидеть
хоть каплю покорности, но ничего, кроме апатии и гордости там нельзя было
найти.
-
Подумай хорошенько о своих поступках, - сказала она
перед тем как выйти из комнаты,- Иначе я тебя от сюда не выпущу...
-
Накорми меня, - прозвучало вдруг со стороны
привязанного. Это была не мольба, это был приказ. В страхе и ужасе обернулась
Ингрид к викингу, вновь всмотрелась в его глаза...
-
Ты сумасшедший... Я не дам тебе ни крохи хлеба, ни
капли воды! – закричала она, - Как ты смеешь мне приказывать?! Неужели ты
забыл, что ты всего лишь раб! Осознай наконец свое положение...
Не желая больше слышать и
слова от подобного безумца, она вышла и приказала одному из прислужников
следить за викингом.
С того момента прошли
сутки... Страх потери нового и дорогого приобретения не давал Ингрид ни спать,
ни есть... В конце концов она сама решила проведать непослушного раба, оделась
и схватилась за деревянную ручку двери своей опочивальни, как вдруг в ее
комнату, без всякого позволения, ворвался тот самый прислужник, которого она
поставила надзирателем над Торсом. Хватило лишь одного взгляда на лицо
покорного слуги, чтобы понять, что случилось...
-
Но как? – спросила саму себя она, хватаясь снова за серебряный
перстень.
-
Он разорвал цепи! – как бы в оправдание промолвил раб.
Ингрид не выдержала,
топнула ногой и побежала вон из дома.
-
В погоню! – кричала она, - В погоню! Коня мне! Я лично
разделаюсь с этим неблагодарным...
Она не врала... Оседлав
коня и собрав большую часть своих рабов, обмундировав их копьями, топорами,
вручив более трезвым луки и выяснив, в какую именно сторону бежал викинг, она
поскакала стремглав, так что даже более опытным всадникам с трудом удалось
настигнуть ее.
Настигли викинга довольно
быстро... Все же пешком и голодным он от них далеко уйти никак бы не смог.
Оставалось лишь только его связать, а это сделать было слишком трудно.
-
Схватить его! – приказала хозяйка рабам.
Те же, уже зная на своем
опыте, чем может им обойтись это, лишь обнажили оружие... Но в атаку никто идти
не посмел.
-
Чего вы стоите!? – не унималась Ингрид.
-
Они ведь понимают, что в прошлый раз остались живы лишь
только по моей воле. Если же сейчас вы, - обратился он к рабам, - попытаетесь схватить
меня, то знайте... Живыми вы не уйдете!
Хоть рабы и сидели на
своих лошадях, викинг им казался гигантом, который в любой момент мог раздавить
их своей огромной ногой.
-
Если вы не пойдете в бой, то умрете так или иначе! –
размахивала в ярости руками женщина, - Вашими жизнями распоряжаюсь я! И лишь от
моего слова зависит то, умрете ли вы или нет! В атаку!
Хоть и не слишком
уверенно, но все же многие из рабов пошли вперед...
-
Ха, у него ведь даже оружия нет, - успокаивало себя
большинство из них.
-
У нас боевое преимущество! И нас намного больше, парни!
-
Умри, ублюдок! – прокричал неожиданно самый заядлый
пьяница на ферме, наставил копье на врага и ринулся вперед.
В следующее мгновение
никто из противников морского воина не мог понять произошедшего. Пьяница вдруг
осознал, что оказался в воздухе и теперь в страхе держался за древко своего
копья, чтобы не упасть прямо викингу в лапы, которые держали обратную часть
оружия. Как только конь разобрал, что жестокого хозяина больше нет, сразу же
бросился галопом в просторную степь. Норманн поднял противника вместе с копьем
одной рукой.
Не столько из смелости,
сколько от отчаяния толпа бросилась на одного человека. Первая волна была
перебита уже скончавшимся пьяницей. Пять человек полетели с коней обратно
к, изумленной от подобной силы, хозяйке.
„Насколько же он должен
был насолить своим боевым товарищам, чтобы они решились предать настолько
сильного союзника” – думалось ей в эту минуту.
Кто-то из лучников решил
стрелять, но так как стрелком он был неопытным, а вокруг викинга толпилась куча
народу, все стрелы попадали лишь товарищам в спины.
-
Не стрелять! – кричала в гневе хозяйка, - Что вы
творите? Не стрелять!
И хотя стрельба и была
окончена, рабы, очень часто вместе со своими жеребцами, не переставали один за
другим падать на мокрую от крови траву. В конце концов, из всей прислуги Ингрид
стоящих осталось лишь только шестеро.
-
Останови это, - обратился вдруг викинг к Ингрид, -
иначе вскоре у тебя не останется даже того, что ты так сильно презираешь.
Женщина в отчаянии кусала
губы, хваталась то за лоб, то за кольцо... Она прекрасно понимала, что победить
это чудовище было невозможно...
- Я отдала за тебя три
коровы! – крикнула она, не зная, как еще можно было обьяснить ее упрямство.
Внезапно Торс ахнул от
боли. Один из лежащих в кровавой луже все еще был жив. Он воспользовался ослабленным
вниманием викинга, поднял небольшой нож и ударил стоящего по ноге... Зная, что
таким ранением он ничего не добьется, в страхе обхватил ноги Торса и во всю
глотку закричал.
-
Я держу! Я держу его!
Ингрид обрадованно
заулыбалась.
-
Стреляй! Стреляйте в него!
И стрелы врезались в
плоть все еще стоящего, раненного и голодного викинга. Но даже после этого
залпа он все еще был жив.
-
Не стреляйте! – завопила снова Ингрид стрелкам, которые
уже выхватывали обрадованно следующие стрелы из колчанов. После чего обратилась
к Торсу, - У тебя нет выбора! Ты обязан признать, что зависишь от меня… Неужели
это так трудно сделать, упрямец?! Давай же!
Видимо в тот момент она
думала, что победа уже в ее руках. Улыбка не сходила с ее лица, а в голове уже
появлялись картины будущего, где у нее уже есть ребенок, где счастлива и она и
викинг и даже эти гадкие, презираемые ею рабы.
-
Женщина... Да ты сумасшедшая...
Сказав это он оторвал
прижавшегося к его коленям раба, отбросил его и медленно, но грозно двинулся на
Ингрид. Стрелки замерли... Они не знали, что делать. В страхе замерла и
женщина. Лишь только рассмотрев из далека все тот же равнодушный взгляд, она
наконец все поняла. И когда викинг вдруг подобрал топор с земли и замахнулся им
для броска... Лишь только тогда, когда все надежды на приобретение этого
человека рухнули, она закричала:
-
Стреляй…
Когда же приказ ее еще
разносился по просторному полю, а тетива стоящего до нее лучника звонко
завизжала... Ингрид смогла увидеть как непонятная ей улыбка расплылась по лицу
викинга. После чего она вдруг заметила, что топора в руках Торса больше не
было, и лишь только израненная в многочисленных боях ладонь торжественно
зависла в воздухе.
- Нет!!! – закричала
она... Но было уже поздно.
И вновь стрелы вонзились
в могучее тело воина... Викинг повалился на землю. Еще несколько контрольных
стрел было выпущенно, но это уже было лишним. Торс был мертв. Испуганно
смотрела Ингрид на лицо мертвеца, на его черные от крови губы, пустые,
равнодушные ко всему глаза. На этих глазах все еще отражались свобода,
независимость, какая-то гордость и счастье... Но глаза были мертвы...
Павел
Генадиевич ХІІ а кл.
